Златин Цветков: ЗА ИСТОРИЯТА И СЪЩНОСТТА НА ИМПРОВИЗАЦИОННИЯ ТЕАТЪР

Разговор на Росица Петракива със Златин Цветков – първа част

Фотография: Милко Георгиев

Интервюто е взето ексклузивно за Public Republic и публикувано през март 2014 година.
То е част от поредица (три интервюта под общото заглавие "Златин Цветков: Театърът, който правим, възхвалява творческия талант"). Интервютата представят твореца и не чак толкова познатия за онова време в България импровизационен театър.

Второто интервю от поредицата (Златин Цветков: Всичко се изгражда миг по миг по миг) можете да прочетете тук.

Третото интервю от поредицата (Златин Цветков: Перфектната импровизация е партнирането) можете да прочетете тук.

Когато човек отиде за първи път на импровизационен театър, първото, което го грабва, е смехът. Смехът върви в комплект с атмосфера на все още неосъзнат ентусиазъм и усещане за свобода „тук всичко е възможно!“

Почти веднага скептикът у зрителя надига глас: попаденията и съвпаденията не може да са случайни! След това обаче пред очите му се разиграват събития, които го убеждават, че всичко се случва спонтанно, и след някоя и друга сцена дори и най-предубеденият гост възкликва „това е уникално!“

Да, има, разбира се, започнати и недовършени сцени, има разминаване и пропуснати ефекти, нерядко и добрият вкус е – аха – изправен до стената, но зрителят е много по-силно завладян от творческия размах на актьорите, отколкото от изплъзналите се измежду пръстите им „перли от короната“ – той търси заедно с импровизиращите, съпреживява и сам създава събития и биографии: той влиза в режим „сътворявам“ и случва смисъл, смях, нов свят и нови пространства. В залата оживяват настроения от някакво забравено, а понякога дори непреживяно детство, триумфира една въодушевена лекота, усещане за размах и динамика – разместват се пластове, емоции, избори.

В един момент човекът, изкушен да открива механизмите, по които се случват нещата, започва да си задава и въпроси: Какво стои зад всичко това? От какво се гради? Какво го прави възможно? Как така произволните фрагменти функционират като единен организъм?

И ако пожелае да навлезе в кухнята на този театър, открива зад измамната лековатост на забавлението и зад детската безгрижност на играта нещо много по-дълбоко и изненадващо: театърът на импровизациите е вид приложна психология в действие, принципите на импровизацията са принципите на пълноценните човешки взаимоотношения и емоционалното здраве, на успешната бизнес комуникация, на плодотворното творческо и дори социално сътрудничество.

За импровизационния театър и импровизацията в рамките на серия публикации разговаряме със Златин Цветков, един от съучредителите на първата професионална група за импровизационен театър в България и създателят на първия импровизационен курс у нас.

И даваме думата на самия Златин.

Фотография: Георги Радулов

Малко история

В момента чета история на импровизационния театър, понеже това много ме вълнува – как са се оформили различните школи и така нататък… Много е интересно.

През петдесетте години в Чикаго се сформира една трупа, която се нарича „The Compass Players“. Идеята им е, че нещата в театъра са прекалено фиксирани и актьорът изглежда много "готов" – с едни такива сухи реплики, които трябва да каже. И те решават, че ще махнат част от тази "заготовка" – каквато е и пиесата всъщност – и ще фиксират единствено откъде влизат на сцената и какво се случва вътре, но няма да заучават реплики.

На актьорите се дава задача – това е кухня, ти влизаш отляво, ти влизаш отдясно, скарвате се на тема „Ти си мислиш, че той спи с друга жена“ и след това единият излиза отляво, третият влиза отдясно и става въпрос за еди какво си. Всичко е тотално импровизирано, махат се текстът и детайлите и се импровизира на базата на основни положения – кой какъв е, какви са им взаимоотношенията и т.н. Това обаче скоро се променя.

За режисьор на този експеримент е поканен Пол Силс. Ръководителят на трупата е работил с него и е забелязал, че употребява театрални игри, за да провокира актьорите да създават импровизиран свеж материал, който се ползва по-късно в постановката. Оказва се, че автор на тези игри е майката на Пол, Виола Сполин, по професия детска учителка.

Какво прави Виола Сполин. В опита си да намери подходящ начин за работа с децата, тя започва да експериментира, като ги въвлича в различни дейности; кара ги да играят например импровизирани игри. Забелязва, че като даде на децата цел и ги стимулира да я следват, те, в опита си да я постигнат, започват да творят и не се опитват да угодят на учителката. А тя именно това цели – да се елиминира като учител и децата да учат спонтанно.

Казва им например: „Измислете си един предмет и направете този въображаем предмет да е истински. Сега го преместете от тук до там“. Децата го правят и това развива креативността им. Начинът, по който го правят, си измислят те. Предметът си измислят те. Оценката се дава от всички и е на база не „Правилно / грешно го направи!“, а „Видяхте ли предмета? Убедително ли го държеше? Достигна ли до вас?“

Постепенно Виола Сполин започва да осъзнава, че всичко, което прави, върши работа и за театъра, и започва да обучава хора, които искат да се занимават с актьорско майсторство. Стига дори до поставяне на пиеси. От нищо нещо – тя не идва от театрални среди и не е амбицирана да постигне това, просто така ѝ се случват нещата, по естествен път.

Интересно е, че подходът ѝ съвпада много с театралната професия по принцип. Тя го осъзнава, експериментира и написва една книга, озаглавява я „Импровизация за театър“. В нея описва много такива психологически упражнения – за въображаеми предмети и за партниране, в които всеки е свободен да измисля какво точно прави, тоест е свободен да твори, но всичко сътворено трябва да го защити с органично поведение. А за да направи въображаемото истинско, се учи да е концентриран. Направи ли го истинско, то започва да му влияе и той става по-спонтанен.

И се оказва, че подобен тренинг е идеален за актьора, защото един актьор борави с въображаеми взаимоотношения, въображаеми биографии, въображаеми случки. Ако може да се фокусира, за да ги направи истински, ако успее да партнира така, че да направи и чуждите истини истински, то той прави истински и своите персонажи и става по-добър актьор.

Следващият етап от обучението ѝ се нарича „оценка“. Важно е тя да не е положителна или отрицателна спрямо идеята на актьора. Трябва да е: той беше истински или не беше истински (в театъра се нарича органичен), направи го или не го направи, а не: той е добър или не е добър, трябва да прави това, не трябва да прави онова. Никой не казва дали идеята е добра или не и не критикува изпълнението, а дава обратна връзка за истинността. Така оценката развива умения, а не създава усещане за провал или успех на участника.

По-късно синът ѝ, Пол Силс, създава най-големия и популярен импровизационен театър в Чикаго – “The Second City”. Първоначално там започват да импровизират сцени, но казват – няма да ни плащат хората, за да ги гледат, защото това е експеримент. На практика това, което правят, е, че по време на репетиции половината от импровизаторите слизат при публиката и „застопоряват“ онова, което е интересно. След това го дописват, импровизират го наново във вече готови параметри като в „The Compass Players“ – вече имат „кой-къде-какво“, вече имат случка – и пак го импровизират.

При всяка следваща импровизация се раждат допълнителни реплики, става по-конкретна случката, и така от импровизацията се ражда истинска сцена, която те сглабят в представление и играят за пари. Т.е. от рафинирана импровизация изграждат класическо представление. Това се нарича: „comedy review“ или комедиен преглед и се прави и до ден днешен. И вече не само в този театър, но и на други места в САЩ.

Трима от тези актьори в момента са в оригиналния състав на Saturday Night Live – телевизионно шоу в САЩ с над много сезони и стотици награди. То се излъчва всяка събота на живо, със скечове, които са родени от актьори и дописани от други актьори и сценаристи, и това е най-популярното комедийно шоу в САЩ. Сега тече може би 39-ия му сезон.

Всяко представление си има известна личност, която прави откриващ монолог и участва в скечове. Те се репетират преди това, но се играят и излъчват на живо, а сцената е едно пространство, където има три-четири различни декора и публиката гледа всичко едновременно. Тук вече има сценарий, но той е плод на предишни импровизации, а функцията на сценариста е да подреджа и обогатява. Творчеството в импровизацията се надгражда така, че крайният продукт да придобие по-голяма стойност. В същото време мозъкът на този, който играе, не се ограничава в това, само да изпълнява, а той участва и активно в творческия процес.

Тук е мястото да отправя поглед към това, което се прави у нас: на много места в България има голям проблем с изпълнителната кондиция – режисьори казват на актьори какво да правят и актьорите нямат обратна връзка с тях, те са само изпълнители, особено във филмите.

Четох статия за филм, който даваха наскоро по кината, „Американска схема“. Режисьорът, след като вижда готова сцената, която е написал, т.е. изиграна и заснета, казва на актьорите: „Нещо не ми харесва, кажете вие какво мислите?“ И актьорите започват да му предлагат решения, които той снима в процеса на импровизация. Често се намесва по средата на работата им и им дава нови насоки…

Това нещо е нечувано по нашите географски ширини – първо режисьорът да си позволи да ги прекъсва и да ги насочва по време на снимки, и второ, актьорите, макар и запазвайки параметрите на своите персонажи, да предлагат свои решения. Резултатът е една сцена, която няма нищо общо с оригинала, но е изключително жива, защото актьорите с импровизирането си, с погледа си „отвътре“, непрекъснато я оживяват и се постига една истинност, която в нашите филми, според мен, липсва.

ШиЗи Про. Фотографии: Владимир Томаскевич

И да продължа с ретроспекцията.

През 80-те години в Чикаго се създава нова импровизационна трупа, „Improv Olympic“. В момента това е вторият голям импровизационен театър в САЩ след „The Second City“. В началото трупата играе само импровиационни игри. Те са кратки, имат условни правила, но в тях може да се случва какво ли не и е много смешно, защото са изключително абсурдни. Продължават две, три, пет минути, след това започва нова игра. Едно представление се състои от различни игри с различни правила и може да се играе два часа, изключително бравурно и комично е.

В един момент обаче „Improv Olympic“ казват: тези игри, които правим, вече са ни скучни. И Дел Клоус, който идва от „The Compass Players“ и е преподавал в „The Second City“, предлага: “Дайте да направим нещо, в което всеки участва през цялото време.“ Така те започват да правят така наречената дълга версия.

Това са шест до дванайсетина импровизатори, които през цялото време внимават в една тема и заедно развиват един формат, който е по-дълъг. Наричат го „Харолд“. Името се родило случайно, по аналогия на един от бийтълсите, който, като го попитали „Как си кръсти прическата?“, отговорил „Ами Арчи“. Така и когато се чудили как да кръстят формата, един от актьорите се пошегувал – „Ами Харолд“. Така и останало.

Какво представлява така наречената дълга версия. Зрителите задават произволна дума и актьорите започват да я разчепкват, за да извадят повече асоциации, тоест повече теми, които да изиграят от нея. Те започват да играят импровизирани сцени, като всеки следи в предишните какво се случва, за да могат различните истории, които се раждат, накрая да се обединят. През цялото време се импровизира, през цялото време актьорите се стремят да се синхронизират, гледайки какво е направено преди това. Целта е да свържат липсващите нишки – колкото повече нишки, случайно родени в началото на представлението, се свържат в края на представлението, толкова повече зрителите имат усещането, че това е нагласено. А то не е.

Най-големият комплимент за импровизационния театър е представлението да се възприеме от зрителите като предварително нагласено. Качествената импровизация има стойност, много близка до качествената драматургия.

Пътят от Импро театър ХаХаХа до ШиЗи Про

“ХаХаХа ИмПро театър” в началото. Фотография: Георги Радулов

По отношение на импровизационния театър в България, процесът при нас беше същият: в „ХаХаХа ИмПро театър“ започнахме да правим игри, които са изключително забавни, но имат кратък живот, и в един момент започват да се повтарят. Със създаването на „ШиЗи Про“ вече се опитвам да надградя подхода и да направя по-сложната и по-благодарна за зрителите и участниците форма – на базата на дума от публиката шест до десет души създаваме един свят, работим върху една история с продължителност от 40 минути до час. Имаме и втора част на представлението, която наричаме „отплесване“. То е свободна форма на импровизиране. Публиката дава една дума, а ние правим монолози, кратки скечове, навързани истории и създаваме около нея доста абсурдни ситуации. Всяка следваща сцена идва интуитивно, спонтанно и много бързо.

Дългата версия се изгражда върху импровизирани персонажи, които ще се появят втори и трети път, т.е. ще търпят развитие в течение на времето, ще придобият така наречената в драматургията „арка на образа“ – героят ще започне от едно състояние, ще мине през някакви случки и накрая ще излезе друг от цялата работа. Точно като в живота – едни сме като млади, други сме в средата на живота, и трети сме като сме възрастни. Едни сме преди да ни се случи нещо ужасно или нещо прекрасно, други сме след това. Така, като заложим един персонаж и го видим малко по-дълго във времето, той ще ни стане симпатичен и ще можем да се свържем с него – в дългото представление можем да намерим повече себе си, защото изкристализират персонажи, с които можем да се съотнесем.

Импротеатър “ШиЗи Про”. Фотография: Владимир Томаскевич

За успехите и провалите

Импровизацията учи, докато работиш, да приемеш най-големия успех и най-големия неуспех по един и същи начин. Защото, както казва Виола Сполин: учим се от опита си, никой не преподава нищо на никого. Тоест единственият начин да вървим напред, е да пробваме, да опитваме отново и отново и отново, и да ставаме по-добри с провалите си, както детето се учи да ходи – пада, пада, пада и накрая прохожда, а не се опитва да направи още в началото перфектната крачка.

Само през процеса, чрез щурмуването крачка по крачка на неизвестното можеш да постигнеш нещо повече, а не чрез стремежа си да бъдеш идеален във всеки един момент. Да бъдеш смел, да ти стиска да рискуваш, като имаш подкрепата на колегата си, че ще бъде заедно с теб и ще се съгласи с предложението ти, за това става въпрос в импровизационния театър. Група хора, които вървят заедно в неизвестното и с всяка крачка научават повече и повече за него, докато накрая, минавайки целия път, разбират за какво са го вървели. Изкуството да ти се открива какво правиш, докато го вършиш, и едва когато го свършиш, да осъзнаеш какво си направил.

Театърът, който правим, възхвалява творческия талант. Защото все повече творците се превръщат в изпълнители на продуценти, а продуцентите не знаят как да се възползват от таланта на творците.

Импровизационният театър е възможност, в която всеки в групата твори, но основният принцип е „да, и“ – съгласяваш се с другия и надграждаш над него; моето творчество се свързва с творчеството на партньора ми и става нещо повече от мен и нещо повече от него, тоест ние творим заедно и резултатът е по-добър от този, на всеки един. Така представлението е сътворено от актьори с тяхната самобитност, с тяхното чувство за хумор, с техния собствен поглед върху темите на живота, и то по един изключително искрен начин.

А е важно да си искрен, и това, мисля, свързва в най-голяма степен актьорите на сцената със зрителите долу. Целта е да разбием границата между публика и актьори и да създадем заедно един нов свят, изпълнен с интересни персонажи и случки, които ги променят – тръгваме от нулата, и с онова, което публиката ни дава, правим представление.

Презентация на Златин Цветков на TEDxBG 2012
Фотография: Владимир Петков

Какво предстои

Принципите са толкова гъвкави, те са като вода, за която можеш да си избереш съд и да я налееш. Ако имаш ваза, ще изглежда по един начин, ако имаш басейн, ще изглежда по друг начин. Въпросът е, че сам трябва да си формоваш вазата и сам да си построиш басейна. Най-ценното е обаче да си създадеш самата вода. Това се и случва в момента – десетината души работим вече една година. И има огромен интерес у хората да го правят, много сме амбицирани да продължим нататък.

Това, което правим, е достатъчно сложно – от нищо да създадем нещо. Да го застопорим, да го материализираме като комедийно представление не е толкова далечно в перспектива и аз имам идея и това да се случи. Имам идея това нещо да стане драматично представление също, за момента обаче хората искат по-скоро да бъдат освежени и освободени, има глад за комедия, в която не става въпрос за политика и за пошлост, и мисля, че това е интересното сега – представление, което да забавлява.

Но един ден от най-добрите скечове ще се роди българска пиеса, а защо не и първата драматична пиеса, родена от актьорски импровизации.

Биография

Златин Цветков е професионален актьор. Навършил наскоро 32 г., той е на сцена вече повече от 16 години.

Участва в театрална студия „Игра“ от 1997 г., а първото си представление на голяма сцена играе през 1999 г. – „Женска управия“ по Аристофан, с режисьор Петър Върбанов.

Завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 2005 г. в класа на проф. Киркор Азарян.

От 2006 г. играе в независими постановки и представления на театър „Провокация“.

През 2007 година завършва курс към The Shakespeare Theatre Company в град Вашингтон. За кратко е актьор и в театър „Рачо Стоянов“, гр. Габрово.

През 2009 поставя моноспектакъла „Белег“ по пиесата на Робърт Патрик „Децата на Кенеди: един следобед в бара“

От 2005 работи като водещ на телевизионни предавания в различни телевизии. Последните 3 години бе ко-водещ на ежедневно сутрешно предаване на живо по БНТ: „Денят отблизо с Мария“.

През 2006 г. завършва курс по симултанен превод в „Преводачница Мариана Хил“. Работи като симултанен преводач на свободна практика. Изпълнявал е поръчки за клиенти като: М-Тел, Кока-Кола, Луфтханза, Министерство на културата, СЕМ, International women club и др.

През 2009 г. става един от съучредителите на „ХаХаХа Импро театър“ – първата професионална група за импровизационен театър, с която има над 80 представления.

В началото на 2013 г. основава група “ШиЗи Про”, с първи представления, ползващи импровизацията за създаването на театрална комедия. Фокусира се върху така наречената „дълга версия“, където актьорите играят в екип изцяло импровизирано представление, продължаващо над 40 минути. Темата се задава от публиката на място.
В момента работи върху музикално импровизиране на песни по тема от публиката.

Организира първия в България импровизационен курс и води групи от 2010 година. В момента стартира нова група начинаещи, води група средно напреднали: „К.Е.Ф“, група напреднали: „ШиЗи Импро и Хайде ти!“ и група тийнеджъри: „ШиЗи Тийн“.

Провел уъркшопи по импровизационен театър: в НАТФИЗ в класа на проф. Атанас Атанасов; за “HP”, “Neterra”, форум „Горичка“, “Прознание”, “Via Civic Association”, “Friday Sofia” и др.

Второто интервю от поредицата (Златин Цветков: Всичко се изгражда миг по миг по миг) можете да прочетете тук.