Разговор на Росица Петракиева с Иван Бърнев
Снимка: Симон Варсано, личен архив
Интервюто е взето ексклузивно за Public Republic в рамките на поредицата за
Монтфиз Арт Фест Созопол 2012 и е публикувано
през октомври 2012 година.
Често споменаваш, че си се насочил към актьорската професия случайно?
Да, съвсем случайно. Аз завърших математическа гимназия и никога не съм предполагал, че септември месец ще отида да се пробвам във ВИТИЗ. Но то явно е чакало това нещо да се случи, още повече че като по-малък съм се занимавал с пантомима и това наистина ми харесваше…
Значи все пак не е толкова случайно:)?
Да, разбира се, но е случайно в този смисъл, че нямах никакво намерение това да ми бъде професията.
А с какво си искал да се занимаваш тогава?
Може би точно това ми е било желанието, ама е било скрито – някога, някъде…
Много трудно се връщам в момента към това, да си представя как съм живял дотогава, с какви представи, с какви мечти… Бил съм на хлапе на 18 години – единствено ме плашеше, че ще трябва да вляза в казармата и свободният живот ще свърши – такива едни отговорни мисли:)
Не съм се питал много много какъв искам да стана, просто исках да си живея с моята компания. Тогава животът беше такъв, не е както сега – още на 15 години да са наясно с какво искат да се занимават и да търсят някаква реализация.
Иван Бърнев на арт фестивала на МОНТФИЗ в Созопол, 2012 г.,
снимк и: Александра Йотковска
Сега, след толкова години, плановете и амбициите ти вече по-конкретни ли са?
Не, неопределеността продължава. Аз съм се оставил на Всевишния, дето се вика – оставил съм големите планове на Господ. Каквото има да се случва за мен, то се случва, а аз само му се отдавам, доколкото мога, истински. Определено не си правя никакви планове, примерно как до две години трябва да стана актьор в Народния или как ще трябва да спечеля еди какви си награди, или да пробия в киното… Не.
Може би отстрани това изглежда безхарактерно и неамбициозно, но в живота ми нещата идват и се подреждат сами. Ето, в момента и уъркшопа към МОНТФИЗ съм го приел, без да планирам какво ще стане. Затова пък не се знае откъде ще изскочи заекът:)
Иван Бърнев на арт фестивала на МОНТФИЗ в Созопол, 2012 г.
Тъкмо щях да задам въпроса: защо преподавател към МОНТФИЗ:)?
Това е провокация за мен. Винаги съм бил самият аз на сцената или на снимачната площадка, пък някой отстрани ми е казвал: не така, ами еди как си, ама тук не ти вярвам, тук обаче ти вярвам повече – и никога не съм се изправял срещу хора от позицията на човека отстрани.
Тук са събрани хора, които имат афинитет към театъра; някои повече могат, други по-малко, но всички имат желание да играят, и това за мен е най-важното. Когато им дам задача и те излязат на сцената, се опитвам да внимавам във всеки един, да намеря какво още би могъл да добави, и това е много отговорно. Но ми е любопитно и ми е интересно да го пробвам.
Кое е по-трудно, да си на сцената или да носиш тази отговорност?
Ами последното никак не е лесно, честно казано… Аз покрай курсистите два часа и половина скачам, въртя се, потя се, а след занятието си давам сметка, че не сме правили кой знае какво, но от вниманието във всеки един – защото на мен ми е важно да дам насока на всеки един, който се представя – понякога дори ме заболява глава.
Не знам дали ще продължа да се занимавам с това, не съм го мислил и досега не съм имал амбиция или дори идея да го правя, но то си е събитие в моя живот. То е много ценен опит – то ме обогатява, провокира ме да формулирам някакви неща, които не съм имал повод да изразявам с думички.
Преоткриване на себе си?
Да, някакво преоткриване – на професията, на това, как тръгваш, откъде, през какво минаваш.
Иван Бърнев на арт фестивала на МОНТФИЗ в Созопол, 2012 г.
Започвам да систематизирам някакви неща пред тях, и изведнъж се запитвам: А ти, Иване, като играеш еди кое си, доколко си даваш сметка за всичко това? И се получава своеобразно завръщане, преосмисляне.
Ти не се ръководиш от план и поставени цели, а, доколкото разбирам, от интереса отвътре. Означава ли това, че в момента, в който се появи у теб стремеж да направиш нещо, се отваря и вратичка за реализация?
Ами при мен се случва.
Тоест при теб желанието е равносилно на действие?
Желанието и готовността. Как да кажа… Не знам дали ще ми повярваш, но в момента, в който например се изморя от театъра – защото понякога, когато следват пиеса след пиеса, леко ми байгънясва – и се замечтая за снимане за филм, той се появява… Затова съм и на свободна практика, за да мога сам да решавам кога да приема или откажа ангажимент.
Снимка: Борислав Пенков, личен архив
Значи ти сътворяваш живота си на някакво надсъзнателно ниво?
Да, точно така, и това си е моята тайна. И аз не знам как става, може би Господ е с мен:)
Тоест механизмът не е усвоен като алгоритъм – натискам някакви копчета в определена последователност, и той се задейства:)?
Не е усвоен на рационално ниво, в смисъл “знам как да го направя и ще го направя”, но може би вътрешният генератор на искането е много силен…
В духовните учения това се определя като висше майсторство:)!
Ами не знам… Значи съм висш майстор в тая област:)…
Вчера давах примери на курсистите как една роля може да се изпълни по много начини. Когато започнеш обаче да работиш върху нея, тя някак се формира от самосебе си. Поне при мен така се случва – потъна ли в дадена роля, тя започва да се „натрупва“ – било в работата с режисьора, било в работата сам.
Бавно и полека така става, че на мен ми се отварят сетивата и в живота за човека, когото играя, и аз автоматично започвам да сканирам нещата, които ми се случват.
Иван Бърнев в “Стъпки в пясъка”, Профилмс, личен архив
Всеки човек, когото срещам, всеки виц, който чуя, всяко изречение, което прочитам – те се пречупват през тази роля, и изведнъж ме осенява – я, това колко става за образа, който правя! Дори сънищата – преди да почна да подготвям тая роля, аз ги тълкувам по един начин, но когато се занимавам с нея, те също стават част от „канавата“, върху която я градя. Взимам си всяко нужно парченце, прибавям си го, и с всеки изминат ден ролята става по-жизнена и по-готова.
То е същото и с живота – когато си уморен от нещо и не го искаш, ти се държиш по определен начин и привличаш нещата да се случват по тоя точно начин – парираш ги. И обратното – когато си петимен за нещо, начинът, по който се държиш, го привлича.
Иван Бърнев в “Стъпки в пясъка”
Какви роли отказваш?
Не отказвам заради това, че имам лимит на ролите, примерно че не искам роли на убийци или на садисти … Даже напротив, привличат ме крайни роли.
По-скоро го подчинявам избора си на моментното си състояние и на това, дали ми е интересна ролята, дали ме провокира, дали ме изтегля от това, което съм в момента или съм правил преди това, дали е нещо, което сега искам да правя.
Мога дадена роля и да я повторя, само че трябва да имам усещането, че в новия ѝ вариант бих я изтеглил още по-напред – случва се понякога и нещо да ме е уморило, но в един момент да си кажа: не, не, не, привлича ме. Може да бъде, разбира се, и обратното – да приема предложение в съвсем другата посока.
Иван Бърнев в “Зад кадър”, личен архив
Значи за теб е важно от една страна да има динамика, от друга – да има развитие?
Да, със сигурност. Не ми е интересно да бъда само в едно амплоа.
Същевременно ме теглят роли, в които … как да го кажа … в които мога да съм със своето си аз.
Всъщност … усещането ми е всеки път различно.
А точно в момента какво би те провокирало?
В момента ме провокира това, да бъда с тези курсисти и в момента си имам достатъчно театър, който да правя и да играя – не искам нищо да репетирам. В момента няма роля, която да ме провокира :)
Казал съм си, че не искам да бъда машина, която през деня се прави в една пиеса на едно нещо, вечерта се превръща в друга пиеса на друго нещо. Знам, че за по-голяма част от актьорите това е практика, но мен лично това ме уморява и си давам сметка, че почват да страдат и двете неща, и сутрешната репетиция, и вечерното представление.
Иван Бърнев в “Стъпки в пясъка”, личен архив
Затова сега съм си дал време да поиграя само представленията, репетициите са на заден план. Когато се появи следващата ми роля, със сигурност вече ще съм отпочинал от сегашните ангажименти.
На този етап се държа като любител актьор, но именно това ми доставя удоволствие – не се изживявам като някакъв страшен професионалист, който играе роля след роля, винаги има някакви невероятни провокации и винаги знае какво да избере.
Оставяш нещата да се подредят от самосебе си...
Да, оставил съм другото равнище да си проработи.
А какво не познават зрителите у теб, има ли нещо, което е останало скрито, неизявено?
Знам ли…
Наистина нямам идея. По принцип в ролите винаги влагаш себе си по някакъв начин, но…
Иван Бърнев в “Обслужвах английския крал”, реж. Иржи Менцел
Аз даже бих обърнал въпроса: според мен зрителите, които са гледали част от онова, което правя, познават у мен неща, които самият аз не познавам. Защото аз вкарвам нещо от себе си, но микснато с ролята, то се превръща в нещо непознато и за самия мен. Така че зрителите по-могат да кажат какво познават у мен, аз не мога … Аз се знам в очите на моето семейство, на моите родители… но дори и там има скрити лимонки:)…
Изобщо като влезеш в някакъв образ, в някаква пиеса, в някаква материя, неизбежно си взаимодействаш и с партньорите, които също много мощно присъстват, и в края на краищата се превръщаш в нещо съвсем друго. Като чета разни статии или форуми по повод на моите изяви, винаги се удивлявам какво и как е било видяно…
Така че отговорът на този въпрос е много сложен:)…
Иван Бърнев в “Обслужвах английския крал”, реж. Иржи Менцел
Как би дефинирал идеалното партньорство?
Не бих давал дефиниции, затова нека прозвучи така: идеалното партньорство е да си дадеш сметка, че за да се превърне дадена постановка в театър за гледане, ти трябва да виждаш човека, който ти партнира, такъв, какъвто е, да чуваш това, което ти казва и да не се пестиш да реагираш. Ти трябва да се отдадеш на задачката, която имаш да правиш, на сто процента и да даваш винаги жива ответна реакция – психическа, емоционална, физическа. И когато и двамата си дадат сметка за това, резултатът може да бъде прекрасен.
В момента, в който единият скатае нещо, другият веднага окуцява, моментално. Ако единият не вижда добре какво прави другият или не го чува добре, защото си мисли например какво следва да направи самият той, и вече е окуцяло – симбиозата се разпада. Трябва да са всеотдайни и двамата, трябва да са винаги тук и сега, за да може магията да произтече.
Как се постига това партньорство?
То се случва, когато хората са захвърлили суетата кой как ще се представи и кой ще е по-добрият. Случва се, когато си мислиш не как ще изглеждаш самият ти, а за потребностите на човека отсреща – как да напълниш него докрай, за да може той да е най-добър в това, което прави. Да извлечеш най-доброто от него…
Например когато се снима диалог, в началото снимат и двамата, а след това всекиго поотделно. Партньорството предполага, че когато снимат единия, другият не си тръгва да почива, пък първият да си представя, че общува с него. Тук идеалното партньорство означава да дадеш на другия всичко от себе си, независимо че теб не те снимат – ако другият трябва да те ядоса, да се ядосаш докрай, ако трябва да те разсмее, да се разсмееш докрай, докрай да поемеш, когато той ти подаде…
И това е прекрасно – дори когато си сам пред обектива, да работиш заедно с партньора си.
Иван Бърнев и Деян Донков в “Полет над кукувиче гнездо”,
Народен театър, личен архив
Наградите промениха ли нещо в живота ти?
Не. Може би да са променили отношението на някои хора към мен, тоест някой да е решил, че иска повече да работи с мен или обратното, да си е казал: тоя ми писна, само награди му дават, но моето отношение към другите не се е променило по никакъв начин.
Към работата също не.
Но най-малкото са ти донесли удовлетворение…
Да, о-о-о да, разбира се, че съм радостен и че ми беше много гордо и щастливо. Ние, актьорите, се радваме на такива неща – на аплодисментите, на вниманието на публиката, на наградите.
Една от големите ми награди е когато по улицата ме спират непознати хора, за да ми кажат: гледахме, да речем, „Стъпки по пясъка“ или „Полет над кукувичео гнездо“, и много ни хареса.
Иван Бърнев в “Полет над кукувиче гнездо”, личен архив
Аз нямам телевизионни изяви в момента и не съм популярна физиономия, и това, че някакъв случаен човек спира колата си на улицата, за да ми каже „Вие сте актьорът Иван Бърнев“ и да ме поздрави, много ме радва; това са едни от най-щастливите мигове на актьора. Не съм извикан в някаква аудитория, където всичко е подготвено и където са поканени само хора, които присъстват по задължение, а това е спонтанно и непреднамерено.
И накрая: какво ще си пожелаеш занапред?
Какво ще си пожелая ли? Най-вече да продължава тази моя връзка с висшата сила, която случва нещата, които искам, и да не … да не излъжа Провидението в някаква посока:)…
Пожелавам ти го и аз! Благодаря ти за това интервю!
Благодаря ти и аз за вниманието!
Иван Бърнев в “Рицар на светия дух” в Народния театър,
реж. Боян Папазов, личен архив
___________________________________________
Биография
Иван Бърнев завършва НАТФИЗ”Кръстьо Сарафов”, специалност “Актьорско майсторство за драматичен театър”, в класа на проф. Стефан Данаилов, асистенти Илия Добрев, Ивайло Христов
Филмография
• “Кецове” (2011) – реж. Валери Йорданов и Иван Владимиров
• “Стъпки в пясъка” (2010) – реж. Ивайло Христов
• “Зад кадър” (2010) – реж. Светослав Овчаров
• “Козелът” (2009) – реж. проф. Г. Дюлгеров
• “Train” (2008)
• Obsluhoval jsem anglického krále (2006) – Ян Дите, реж. Иржи Менцел
• “Нощ и ден” (2006)
• “Единствената любовна история, която Хемингуей не написа” (2008) – реж.Светослав Овчаров
• Лейди Зи (2005) – Найден Петков, реж. проф. Г. Дюлгеров
• Пату (2004) – реж. Ст. Калчева, БНТ
• Последната пастирка (2005) – Гражданинът
• Лист отбрулен (2002) – Илми, реж. Светослав Овчаров
• Калабуш (2002) – реж. Адонис Флоридис, Кипър
• Екзекуция (2000) – Първият
• Двама мъже извън града (1998) – Старшината, реж. Людмил Тодоров
• “Пастьор” (1997), Франция/България
Театрални постановки
“Чайка”, “Вечеря за тъпаци”, “Никой не знае, че съм куче”, “Облак рай”, “Полет над кукувиче гнездо”, “Къде беше снощи”, “Ръкомахане в спокан”, “Рицар на светия дух”
Награди
2011 – Награда Аскеер и награда Икар за поддържаща мъжка роля за ролята на Били Бибит в “Полет над куковиче гнездо” от Кен Киси, постановка Александър Морфов, Народен театър “Иван Вазов”
2007 – Номинация за най-добра главна мъжка роля на фестивала „Берлинале“ за ролята на Ян Дите във филма „Служих на английския крал“ на носителя на “Оскар” чешки режисьор Иржи Менцел.
2007 – Награда за поддържащ актьор на “Йовкови Театрални Празници” гр. Шумен за ролята на Димитър Мечев в представлението “Атетентаторите”
2006 – Награда на Съюза на Филмовите дейци за гл. мъжка роля във филма “Лейди Зи”
2002 – Награда “Аскеер” за изгряваща звезда за ролята на Франсоа Баладур в представлението “Вечеря за тъпаци”