Интервю на Росица Петракиева с Веселин Димов

Интервюто е взето през 2020 г. за електронното списание за литература и изкуство "Public Republic", но след хакването на списанието е публикувано в Списание 8, брой 05/2021 под заглавието "Усещане за свобода"

 

Веселин Димов е режисьор на 25 театрални спектакли, председател в Асоциация „Топлоцентрала“, която изгражда заедно със Столична община най-модерния в България център на изкуствата, съосновател и председател на Асоциация за свободен театър, артистичен директор на международния ACT Фестивал за свободен театър и организатор на 10 фестивала на независимия театър, директор на театрална компания „Момо“, преподавател по гурджиевски танци. 

На фона на живата непринуденост и проникновението, което излъчва човекът Веселин Димов, всеки опит за представянето му звучи като клише. Няма я притесняващата припряност, характерна за свръхдейните хора, няма я показната екстравагантност на твореца-новатор, няма я аскетичната отнесеност на човека, преживяващ света през духовни практики, няма я и осъзнатата или неосъзната арогантност на успешния човек – напротив, разговорът с иначе провокативния режисьор и общественик е като потапяне в собствената автентичност. 

Умението му да бъде едновременно присъствен и дистанциран, спонтанен и балансиран, да пребивава в една многопластова синхроничност на ума, духа и сетивата, от самото начало качва общуването с него на едно надбитийно равнище. Будност на фона на вътрешно спокойствие, откритост на фона на вглъбена саморефлексия – покоряващата симбиоза между сензитивност и логика, плавност и експресия, опростеност и пълнота създава за събеседника атмосфера на приобщеност към един вътрешен уют и вътрешна яснота.

Във ведрия диалог с твореца цялата сложност и травматичност на битието сякаш се хармонизира – нерешимите въпроси се трансформират във вътрешно израстване и усещане за простор, драматизмът от стълкновенията със света се превръща в доверие към живота и лекота, колизиите придобиват прозрачността на акварел, през който законите на съществуването дишат в умиротворение. 

 

В Международния медитационен център на Ошо в Пуна, Индия, ти получаваш духовното име „къща на любовта“. Едната ми асоциация веднага беше „Топлоцентрала“ – материализацията на онова, което те изразява отвътре, тоест съвсем реална „къща“, в която любовта към изкуството ще събира хора от целия свят.

Да, така е.

 

А от какво е изградена вътрешната ти "къща на любовта"?

За мен най-големият късмет, който съм имал в живота, е че много рано се срещнах с медитацията.

Мама почина, когато бях на 11, от рак на гърдата, и това ме беше направило едно силно невротично, неврастенично бих казал дете… Моят голям късмет бе, че когато бях на 14, се запознах с един метод, който Дейвид Линч през последните години много прокламира по цял свят – трансцеденталната медитация.

Това е може би основата на къщата – че се вгледах навътре, а не тръгнах, както би бил класическият модел за България за проблемното дете, по детски психиатрични стаи и така нататък. И оттам някъде започна промяната в живота ми. Когато на човек му се случи рано, сякаш му се дава не само добра основа, но и добър ритъм занапред...

После се появиха книгите на Ошо, в които много се разпознах – това усещане за безграничност и за виталност, търсенето на някаква вътрешна свобода и чистота силно ме въвлече. Много се свързах с концепцията на Ошо за Зорба Буда, за връзката между духовността и материалното.

Минах и през един биоенергетичен метод, тантра-крия-йога, с който се занимавах няколко години, след това неорайхиянски методи и Александър Лоуен, а в центъра на Ошо видях за първи път танци на Гурджиев и те толкова ме плениха, че поканих учителя да дойде в България, и така от 2002 г. почти всяка година или през година, вече 15 пъти, тук е имало група за Гурджиевски танци. Гурджиевските танци ми дадоха умението да разпределям вниманието си и да движа няколко неща едновременно.

Впоследствие се запознах и с така наречената концепция за четвъртия път на Гурджиев. Тази концепция е много сходна на тази, на Ошо за Зорба Буда, но Гурджиев я е формулирал още половин век преди Ошо.

Гурджиев посочва четири пътя за духовно развитие. Първите три са тези, на монаха, на факира и на йогина. Те изискват отделяне от обществото и уединеност, за да придобиеш духовни качества, да пробиеш през егото или да опознаеш себе си, докато четвъртият път не изисква откъсване от средата. Търсещият има вътрешна работа всеки ден, така нареченото self remembering, без да спира да си поставя и върши и външни задачи. Това е пътят, който съм избрал аз за себе си.

И друга една практика, на която държа много през последните 12 години от живота ми, е «випасана». Тя е малко различна от четвъртия път, защото там човек се уединява за 10 дни, минава в мълчание, но според мен е много благодарно всеки човек да има едни 10 дни през годината, в които да се грижи само и единствено за съзнанието си.

А къде е мястото на любовта в твоята "къща на любовта"?

Чувствам се доста свързан с Буда и в мисленето на това, че най-висшата ценност е свободата, и че ако човек постигне свободата, той няма да подмине и любовта, но гонейки само любовта, много е възможно да изпусне свободата. Вярвам в това.

Кои са крайностите, в които свободата и любовта не се срещат, според теб?

Първият аспект на това противопоставяне, или това допълване на свободата и любовта, който усещам, идва от разликите между християнството, в което съм възпитан, и будизма, до който по пътя си на търсач съм стигнал. И тук говорим не толкова за християнство и будизъм, а за Христос и Буда, за разликата в подхода им.

Христос навсякъде говори за любов, докато Буда не говори за любов – изобщо, никъде. А Буда не е лишен от любов, напротив, той е лавина от любов. От друга страна Христос не дава методи. А Буда дава методи. Много и конкретни методи.

Специално медитацията „випассана“ е съвсем конкретен, как да кажа, инструмент, с който човек може да работи върху себе си. Смисълът на този инструмент е да развиеш способността си за осъзнаване. Неговата теза е, че ако човек развие тази своя способност, някак любовта идва от само себе си, защото тогава човек вижда нещата по-мащабно, от по-отстранена гледна точка, по-невъвлечен. И тогава любовта, или онова, което той нарича compassion (състрадание), изкристализира като тази енергия и тази сила, в която ти имаш чувството любов, или топло, нежно чувство към всички, и ти виждаш, че между тях и теб няма разлика. Тоест там този конфликт между „аз“ и другите ще бъде преодолян, няма да съществува.

Докато в другия път – в който аз не намерих себе си, макар да съм роден в такава среда – аз не видях метод. Слушах разкази за един човек, който говори за любовта, и виждах и срещах през живота си десетки хора, които говорят за любов, мечтаят за любов, сънуват любов, но живеят с малко или никаква любов. Нямат я.

Това ме навява на мисълта, че аз като театрал някак си търся практичния ход. В психологията често, когато търсиш даден ефект, не трябва да се фокусираш в него, а в нещо съвсем друго, а онова, което търсиш, ще го привлечеш с това, че не го търсиш. Защото ако гониш нещо, то бяга. Ако знаеш, че го искаш, но не го гониш и не го търсиш, то ще дойде само.

В театъра има едно правило: царят не се играе от царя, а от слугите. Ти не можеш да напънеш някой актьор да бъде цар, след като той не е бил цар, но хората около него могат да го накарат да се почувства така, и тогава той ще бъде цар. В този смисъл, според мен, любовта не бива да е цел, защото когато тя стане цел, става недостижима. И това, което става, за западната култура предимно, е че тази любов се превръща в силен двигател. Непостигнатата, недостижимата любов се претворява в изкуство, в наука, в политика, това са все феномени, в които тягата е тя, така че ако не можеш реално да живееш в любов, това те прави хиперактивен да правиш други неща.

Съществува тезата, че християнският свят е много по-прогресирал от света на будизма и от света на другите религии, и според мен това е обяснението: когато човек е в любов, и то ежедневно, той няма нужда да прави и да открива кой знае какво, той просто е свързан. И това, според мен, перфектно обяснява защо западната цивилизация не е щастлива, но е развита, а източната цивилизация като цяло е по-нехайна, щастлива и по-слабо развита.

Друго нещо, в което е лесно да се изгуби човек, и повечето хора се губят в него, е че за тях любовта е нещо, което ще им се случи – там някъде. Аз вървя към нея и тя върви към мен, и може да се разминем, може да се намерим… Това е много илюзорна концепция, според мен, и е направила много много хора нещастливи. Защото единственото място, в което съществува любовта, е в самия човек. И принципът е, че ако произведеш в себе си любов към самия теб и към света, ти увеличаваш и любовта на другите, и в тази пълнота и взаимна независимост хората могат да се срещнат и могат да си дадат. Но ако се срещнат двама души, които я търсят тази любов, те няма да си дадат, те по-скоро ще вземат един от друг, или ще се разделят еднакво бедни.

В западната култура това, да си самостоен, се осъжда. Аз съм получил много обвинения, и от роднини, и от всякакви хора през живота си, че се стремя да бъда твърде самодостатъчен, но мисля, че това е правилният подход. Ако човек може да бъде сам и е щастлив да бъде сам, той може да бъде и с другите. Така си мисля. Макар че хората са много различни, за някои може би дилемата е друга.

От теб струи хармония, и в същото време пиесите, които избираш, са пиеси на колизиите, разминаванията, сякаш там са концентрирани всички неслучени или случени по проблематичен начин неща?

Да, така се получава. Много хора са задавали този въпрос на Дейвид Линч – вие от 30 години се занимавате с медитация и сте един много благ и хармоничен човек, защо вашето изкуство е толкова болно и проблемно? Аз лично намирам това за напълно нормално.

Правенето на театър е лаборатория. Там е пространството на колизиите, драмите, болката, и в тази лаборатория е окей нещо да се претворява.

Но как присъства духовното ти измерение в избора и поставянето на пиеса?

Най-напред, каква идея или какъв текст ще ме привлече, е нещо, което не е мисловно. Аз съм чел пиеси, за да харесам да правя, и не мога. Трябва да дойде някакъв импулс. За да тръгне човек да създава нещо сценично, което е толкова трудно и същевременно мимолетно, често безсмислено занимание, са необходими голяма тяга, вътрешна нужда, енергия, и те не идват от ума; поне при мен умът е най-слабата част. Трябва да е нещо, свързано с емоционалния или с физически център, нещо, което да ми е проблем. Има, примерно, пиеси, които са прекрасни, аз виждам, че те са чудесно написани, но те не ме задвижват. Същевременно има неща, които дори не приличат на театрални текстове, но ме изстрелват. И аз следвам тези, които ме изстрелват.

Оттам нататък режисьорът трябва да въвлече, мотивира, вдъхнови други хора, тоест актьорите, и след това да се движим заедно в процеса, да преодоляваме трудностите и това характерно за човека, правещ театър, безсмислие.

Това безсмислие или отчаяние, което понякога те обзема, то е всъщност изключително важно и градивно. Аз през годините се научих много да го уважавам. Много да го обичам. Защото то е огромна сила. В него има нещо, което се докосва до същината на живота... 

През всичкото това трябва да се премине, и вече когато започне да се оформя скелетът на спектакъла, започне да се вижда формата, започнат да се създават кръвоносните съдове, които свързват отделните системи, тогава режисьорът трябва някак си да се отдели. От една страна той е невидимият актьор, той диша с артистите, той ги направлява, дава им обратна връзка, от друга страна обаче трябва да се дистанцира и да стане зрител.

Това шизофренично усещане, в което ти си създател и зрител едновременно, ми е много привлекателно… И засилващата се функция на зрителя с приближаването на премиерата – вече актьорите движат нещата, а режисьорът с другите невидими «актьори» (композитор, сценограф, осветител, озвучител), трябва да се погрижат за външния вид; те вече изцяло са зрители. Те продължават да виждат организма, който си има вътрешен живот, да виждат пътеките, по които тече енергията, кръвта, но тези невидими актьори вече се грижат всички тези субстанции да бъдат максимално добре възприети от външен човек. И това раздвоение между наблюдател и действащ, е според мен най-духовното в тая професия.

Театърът е духовна лаборатория в действие, много материална при това – в нея има живи чувства, реални фрустрации. В идеалния случай това би било претворение на чисто духовни енергии, идеи примерно, в това претворение обаче се минава през кости, кръв, месо. Духовното става материално, за да се случи наживо, и тая комбинация от дух и плът за мен е градивна. Изцяло безплътни конструкти от духовните измерения ме отблъскват понякога почти толкова, колкото и само кръв, месо и кости; познавам много хора, които са изключително в духовните "селения", но по един силно небалансиран начин, и там усещам някаква недостоверност. Интересът ми е пресечната точка, огнището, където се ражда трансформацията.

Ако обобщим, от гледна точка на духовното ти тръгваш от „тягата“, тоест липсата на любов, и ставаш все повече наблюдател, осъзнаващ и оцелостяващ, тоест влизаш в любовта?

Точно. Аз мисля, че това не е само за мен, то е някак си универсално за професията на режисьора. 

Биографията ти като режисьор включва вече 25 постановки. Коя е за теб нишката, която преминава през цялото ти творчество?

Има няколко теми, които са ме вдъхновявали.

Едната тема със сигурност е мъжко-женските взаимоотношения, другата е „аз и другите“, тоест взаимодействието между индивидуалността и социума, и третата е може би усещането за свобода.

Темата за свободата е най-силна за мен в постановката за Фрида Кало, копродукция на театрална компания „Момо“ и Младежкия театър. Фрида Кало ми беше в продължение на няколко години изключително вдъхновяващ образ – с търсенето на предела. Тоест търсенето на радикалната свобода, та дори и това да е в смъртта. Такъв взрив на свобода има там, че е изключително впечатляващо. Всъщност Фрида е икона на много неща – съчетава в себе си толкова несъчетаеми уж аспекти. Тя ги има и трите теми в себе си, и мъжко-женското, борбата и взаимодействието, дисхармонията и хармонията между тях, има и това търсене на свобода в крайностите му, и темата „аз и другите“.

През режисьорската си работа и обществената си дейност сякаш изявяваш всички свои измерения. Има ли нещо лично, което остава само за теб?

О, има, слава Богу, и то захранва всичко останало. Ако него го нямаше, не знам дали щеше да я има цялата тази енергия. Според мен това е точно пространството на медитацията.

Всъщност то е едно усещане, че всичко, което се случва, е някаква форма на игра. Тоест нищо не е толкова сериозно, че да те блокира или да те обсеби. Нищо, абсолютно нищо, включително смъртта, включително любовта. Това за мен е усещане за чисто присъствие – медитацията не е нищо повече, тя е просто способността да наблюдаваме тук и сега, обективно, без да реагираме, без да се намесваме, без да осъждаме дейността на ума, чувствата или телесните ни процеси. Просто да ги наблюдаваме, дори без да коментираме… Това, поне за себе си мога да го кажа, е единствената истинска свобода, която има на тази планета. Единствената.

И всъщност преживяването на това усещане е същевременно осъзнаване, че то не се губи. То присъства винаги. То присъства и в момента, когато човек е загубил баланс, и когато е в страх, и когато е в ужас, в гняв, в каквато и да е емоция – усещането, че има такова едно пространство вътре в теб, което не се е раждало и няма да умре и че ти не можеш, няма как да го загубиш...

Има ли моменти, в които ти е трудно да останеш в това усещане?

Има-има-има, има. Според мен тайната или „ядката“ е да държиш връзката с това пространство през колкото се може по-голяма част от времето. Останалото са най-различни методи за свързване с него, но то, това пространство, е реално, то е еднакво за всички континенти, религии, мисловни системи и т. н. То е просто обективно.

Случвало ли се е при все това да се чувстваш изгубен?

Напълно изгубване не ми се е случвало скоро. Случвало ми се е такова едно състояние, в което екранът е замъглен и изпитвам примерно страх или емоции, някаква загуба на контрол, и в такъв момент знам: не се опитвай. Не се опитвай да поправяш ситуацията, защото тогава колкото повече човек се опитва да я оправи, толкова повече я влошава. Просто спри. Спри се, излез, а ако не можеш, седни някъде и погледай – мравките, тревичката, дървото. Остани сам известно време и наблюдавай. Просто наблюдавай. Това е най-доброто нещо, което можеш да направиш.

И лека-полека човек идва в „свяст“. Защото има неща, които могат да ни отнесат – в бързината на ежедневието или в някакви амбициозности и доказвания, към които ни тегли егото ни. Но те са част от играта, а пък тя не е сериозна.

И в един момент човек се уталожва и се връща. И следващият път, когато дойде такова замъгление, тия проценти на „свяст“ ще бъдат примерно не 15, а 18, и това вече е еволюция. И така, докато в един момент и в най-мъгливите мигове осъзнатостта няма да пада под 50 процента и ще почне да върви към пълнота. Аз вярвам в еволюционната теория.

Как определяш тези проценти за себе си?

Много ми е трудно, защото човек, за да каже процент, трябва да има някаква обективна скала. Но някакво субективно усещане за процент има.

За мен, ако човек е в по-малко от 20 процента свяст, е вече… проблем. Значи е загубил съзнанието, че е смъртен, или е влязъл в тежка его-илюзия, че може да контролира света и да е велик, или обратното, изживява се като жалък и се самонаказва... Тия „аз съм супер важен“ или „аз съм супер маловажен“ всеки ги има, и всеки я играе тая игра на егото. Разликата между хората е в способността им да се отстраняват от играта. И ако има някаква магия, благодарение на която можем да качим процентите, то това е единствената, според мен. Не виждам друго. Това го казвам и от наблюдение на други хора, постигнали свяст, мъдрост; животът ме е срещал, слава Богу, с доста такива хора.

Когато си в „потока“, тоест „стоте процента“, градиш ли визия за бъдещето?

За вътрешната работа имам по-скоро емоционално усещане докъде искам да стигна, защото вътрешното повече зависи от мен, а за външните неща се опитвам да присъствам на момента. Ако загубя външното, чрез вътрешното мога да се върна. Но ако загубя вътрешното, чрез външното не мога да се върна вътрешно, там нещата стават все по-зле и по-зле.

От друга страна вътрешното е център, който не можеш да загубиш. В момента, в който човек осъзнае, че не може да го загуби, се успокоява, защото то вече не зависи от лично усилие.

Имам един любим духовен учител, Карл Рейнц, който казва: „Бъди това, което не можеш да не бъдеш“. Ако човек вникне в тая мисъл, се успокоява, защото ти не можеш да спреш да бъдеш това, което си. Когато спреш да опитваш да бъдеш това, което не си, ти си това, което си естествено, и в това има едно огромно облекчение. Тази мисъл е огромно облекчение включително за хората, които се занимават с духовни практики. Защото там има един друг затвор, по-фин и още по-опасен – затворът на постиженията. Това, за постигането, или така нареченото духовно его, е голям капан и той натрупва у практикуващия огромно напрежение. За мен истинската духовност е човек да е релаксиран и да присъства тук и сега, а това някои хора, които не се опитват, тоест така наречените редови хора, непосветени, понякога го имат повече, отколкото хората, които много се опитват.

А за потока: има едно нещо в потока, което се усеща като „всичко върви“. Това е единият вид „в потока“, а другият вид „в потока“ е едно, което, независимо дали всичко върви или не върви външно, вътрешно носи една стабилност – то се усеща като свързаност. За мене второто е много по-мощно, защото е по-същностно. Иначе при първото, те ще вървят, ще вървят нещата, и в един момент ще дойде удар, какъвто всеки получава – ще ти откажат финансиране, ще те напусне любим човек, ще ти почине близък; животът е поредица от такива събития. Ще ти се случи такова едно нещо и отново можеш да изгубиш силата си, защото си я проектирал навън; най-много да дойде друг поток, който да те понесе в друга посока. А това, второто „в потока“, е...

Изпитах го веднъж; между другото това е едно от най-просветляващите ми преживявания. Изпитах го след посещение при астропсихолог, беше преди 15-20 години. Без да знае нищо за мен, тази жена ми разказа и миналото, и настоящето, тя ми предсказа следващите 10 години от живота. Тя ми каза с какво се занимавам, тя ми позна болестите, през които съм минал, проблематичните органи в тялото, силните страни, слабите страни, предизвикателствата, каза ми, че ми предстои нещо обществено, в което ще бъда активен и което ще е важно, това беше „Топлоцентрала“… И аз излязох след този час, през който тя не спираше да говори, и вървях супер бавно, в смисъл ако нормално човек върви с 5 км в час, аз вървях с два, такъв ми беше вътрешният ритъм, и имах някакво жестоко успокоение вътре, че всъщност всичко е написано, и моята единствена задача на тая планета е да съм в свяст... да го наблюдавам... да присъствам... да не бягам... да съм тук и сега. Всичко друго тя просто го разказа.

И понякога, когато се въвлека в нещо, аз просто се връщам към усещането след това преживяване с нея – усещането, че всичко е написано и е такова, каквото е, усещането на някаква изначална свързаност. Беше толкова силно, че аз не пожелах да отида втори път при нея – случи ми се, и то беше някак си веднъж завинаги.

През твоето преживяване кое наричаш просветление?

Добър въпрос… Само от личен опит?

При мен това, което е като преживяване на просветление, е… Всъщност просветлението не е преживяване, сега изведнъж, като го казах, осъзнах че е абсурд.

Просветлението е онова, което съдържа всички преживявания, тоест присъствие, съзнание… Изживява се като лекота, отстраненост, спокойствие, яснота, непривързаност, свобода. Нещо като фон, не е нещо, което има класическите начало и развитие. Нещо като хоризонт. Усещане за цялост и свързаност. Не е внезапно, не е за миг. То може да се случи в някакъв миг, наричат го „сатори“ (вникване в просветлението), но докато си вътре в него, усещането е много спокойно. Все едно не се е родило, няма да умре, не може да сгреши. Едно много грандиозно умиротворение, някаква… вечност. Която вече се състои… Състоянието е като небето, а в това небе могат да съществуват и облаци. Тоест в това съзнание, което е просветлението, може да има всевъзможни преживявания, те могат да се тълкуват от ума като позитивни или негативни, могат да са бързи или бавни, приятни или неприятни, но това не прави разлика за съзнанието.

А ако се върнем в делника, има ли неща, които те разплакват?

Хм… Ами красивите неща. Осъзнаването на истината ме разплаква много често. Но по красив начин.

Благодаря ти за това интервю!

Интервюто е част от поредица, която представя твореца.
Прочетете интервюто с В. Димов за ТОПЛОЦЕНТРАЛА тук. 
Прочетете интервюто с В. Димов за ACT FESTIVAL 2021 тук.
Прочетете интервюто с В. Димов: Връзката със съкровеното дава умиротворение тук.